Защитени природни обекти в България

 

 

РЕЗЕРВАТИ

 

НАЦИОНАЛНИ ПАРКОВЕ

   

 

 

ПРИРОДНИ ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНОСТИ

 

 

ПОДДЪРЖАНИ РЕЗЕРВАТИ

   

 

 

ПРИРОДНИ ПАРКОВЕ

 

ЗАЩИТЕНИ МЕСТНОСТИ

 

 

ЗАЩИТЕНИ ТЕРИТОРИИ В БЪЛГАРИЯ

 

 

Първите опити за регламентиране опазването на природните ресурси в България са направени в началото на XX в. с приемането на тогавашните закони за горите и лова. Целенасоченото териториално опазване на флората и фауната обаче е започнало след 1928 със създаването на Съюза за защита на родната природа. Първата официално обявена защитена територия в България е странджанският резерват „Силкосия” с площ 396 ha. Той е създаден през 1931 за опазване на вечнозелени храстови формации във водосборния басейн на река Велека. След него за обявени резерватите „Парангалица” (1933) и „Байови дупки” (1935). През 1934 е създаден първия национален парк „Витоша”, обявен на основание на тогавашния Закон за горите, който е допускал съществуването на строго охранявани гори. Така на природата в България започва да се гледа като на обособен обект на правна закрила. Този парк е първият на Балканския полуостров.

 

През 1936 влиза в сила Наредбата-закон за защита на родната природа, която десетилетия наред е действен нормативен акт за защитените територии в България. Още тогава много далновидно са предвидени и планове за управление на защитените територии, които сега са важен инструмент за стопанисването им. С тази наредба са обявени и някои природно-исторически места с национално значение: Вола, Бузлуджа, Шипка, Оборище. Създадени са и няколко защитени територии, които днес са сред най-ценните български резервати и паркове: „Ропотамо” (1940), „Калиакра” (1941), „Златни пясъци” (1943).

 

След края на Втората световна война са обявени няколко нови резервата, някои от които с голяма площ – „Сребърна” и „Милка” (1948), „Царичина” и „Тисата” (1949), "Камчийски лонгоз", „Дупката”, „Горна Топчия” и "Алиботуш" (1951), "Джендема" (1953), Узунбуджак" (1956) и др. През 1956 към БАН е създадена Комисия по защита на природата – първата научна природозащитна институция в България.

 

В началото на 70-те години в целия свят и у нас се засилва интересът към дивата природа, защитените територии и застрашените видове. През 1976, със създаването на Комитета по опазване на природната среда и прерастването на Комисията по защита на природата в Научен координационен център по опазване на околната среда към БАН, започва нов етап от природозащитната дейност в България. През този период страната ни участва активно в повечето международни природозащитни инициативи и се присъединява към важни международни конвенции и програми за опазване на природните територии: Конвенцията за опазване на световното културно и природно наследство (1975) и Рамсарската конвенция за влажните зони с международно значение (1976); Започва работа междуправителствената програма „Човек и биосфера” към ЮНЕСКО, разширен е списъкът на ООН на националните паркове и на другите защитени територии, в който още от самото начало са записани и български защитени обекти. В резултат две влажни зони (Аркутино и Сребърна) са обявени за обекти с международно значение, други две – (Сребърна и Пирин) за паметници на световното културно и природно наследство, а 17 – за биосферни резервати.

 

През периода от 1976 до 1991 защитените територии в страната са удвоени и от 1% от общата територия на страната достигат 2%. Поради това вече може да се говори за мрежа от защитени територии, с която България се нарежда след Финландия и Норвегия и става страната с най-голяма относителна площ на резервати със строг режим в Европа. Големите защитени територии у нас се създават от 1991 до 1995, когато Комитетът по опазване на природната среда е преобразуван в Министерство на околната среда и водите. Засилва се интересът на Западна Европа и САЩ към българската природа. През 1993 с помощта на Американската агенция за международно развитие е изготвена стратегическа схема в областта на природозащитата, което съвпада и с подготвянето на Плана за приоритетни дейности по опазването на влажните зони. Защитените територии нарастват значително – от 1% през 1977 до 4,5% през 1995.

 

През 1998 Народното събрание приема Закон за защитените територии (ЗЗТ) – първият тясно специализиран природозащитен закон. Той определя взаимоотношенията между институциите, отговорни за защитените територии и гарантира по-ефективното опазване на природата и защита на местните интереси. Със закона се регламентира и създаването на дирекции към трите национални парка ("Централен Балкан", "Рила" и "Пирин") като техни административни органи – самостоятелни юридически лица на бюджетна издръжка и на пряко подчинение на Министерството на околната среда и водите. Въвеждат се планове за управление като основни документи, определящи конкретните режими във всяка защитена територия. Законът за защитените територии дава възможност за създаване на механизми за насърчаване на икономическата инициатива на местните жители – развитие на екологичен и селски туризъм, възраждане на местните занаяти и традиционни производства и др., които едновременно подпомагат и стимулират дейностите по опазване на природата.

 

Съгласно този закон защитените територии в Република България са отнесени към следните 6 категории: РЕЗЕРВАТИ; НАЦИОНАЛНИ ПАРКОВЕ; ПРИРОДНИ ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНОСТИ; ПОДДЪРЖАНИ РЕЗЕРВАТИ; ПРИРОДНИ ПАРКОВЕ; ЗАЩИТЕНИ МЕСТНОСТИ.

 

 

 

Регистър на вековните дървета в България Този интернет сайт представлява електронен регистър на вековните дървета, обявени по Закона за биологичното разнообразие. Той предоставя възможност за търсене по различни критерии и изобразяване на информация за тях.

В регистъра се поддържат актуални данни за характеристиките на всяко официално обявено със заповед на Министъра на околната среда и водите вековно дърво. Данните включват: уникален идентификационен код; наименование на род и вид на вековното дърво; местоположение – землища, общини, области; РДГ (ДГС и ДЛС); РИОСВ; защитена територия или защитена зона, на територията на които попада; характеристики (възраст, височина, обиколка и диаметър); № и дата на заповедите за обявяване и промяна; № и дата на Държавен вестник; карта; снимка на някои вековни дървета.

 

 

ШУМОВОТО ЗАМЪРСЯВАНЕ   

 

Шумовото замърсяване се превръща в главна заплаха за оцеляването на дивите животни. Звуците, произвеждани от превозни средства, градовете, промишлеността, пречат на комуникациите на животните, когато предупреждават другите за опасност или търсят партньор. Звуците в околната среда са толкова силни, че сериозно застрашават биоразнообразието, казват авторите на ново проучване.

 

Доказано е, че дори животни, които живеят в Национални паркове, могат да бъдат изложени на определени нива на шум.
Трима учени от Форт Колинс, Колорадо, САЩ изследват степента, до която шумовото замърсяване не вреди на диви животни. Те установяват, че антропогенните звуци вече са довели до редица проблеми.

 

„Много животински видове имат силно еволюирала слухова система и са достатъчно чувствителни, за да бъдат застрашени и от най-слаб звук. Силните шумове застрашават комуникациите при тях и живота им.

Големият синигер (Parsus major) пее на по-високи честоти, за да може да комуникира с останалите. Но не всички животни са способни на подобна комуникация.

 

Мъжките сиви дървесни жаби (Hyla chrysoscelis), изложени на звуците от движението по пътищата, по-трудно откриват женските, а европейските дървесни жаби (Hyla arborea) като цяло комуникират по-малко. Изглежда, че и за двата вида е невъзможно да променят навиците в комуникацията си в отговор на промените в околната среда. Това сериозно може да застраши способностите им за възпроизвеждане.

 

Шумовото замърсяване се оказва пречка да откриват плячката си и за животни като бухали и прилепи . Това може да застраши редки видове от изчезване.
В Амазонка например, видове сухоземни насекомоядни животни, които ловуват главо като използват звук, избягват местата, на които има пътища.

 

Проблемът с шумовото замърсяване става все по-сериозен. В САЩ, например, само от 1970 до 2007 г., населението се е увеличило приблизително с една трета. Трафикът се е утроил, както и въздушният транспорт между 1981 и 2007 г.
Шумовете от корабоплаването също се увеличават и според последни изследвания въздействат силно на животни като китове и делфини.

 

Дори и националните паркове вече не са в безопасност. Въпреки че са защитени срещу разрастването на градовете и други форми на развитие, шумът в тях идва от околните пътища и прелитащите в близост самолети.


„Тихите места са особено уязвими към шумови посегателства, защото дори и отдалечени източници могат да окажат въздействие“, казват авторите на изследването „. Те изследват  14 национални паркове в САЩ. Според резултатите шумът се чува в продължение на повече от една четвърт от дневните часове в повече от 55 изследвани места. В 12 от тях, антропогенният шум се чува през повече от половината от времето.

 

„Много още трябва да се направи за смекчаване на проблема“, казват авторите. „Техниките за борба са най-различни – тихи пътни настилки, шумови бариери, подходящи обозначения в защитените територии и най-важното – ограничаване на моторните превозни средства в защитени природни територии“.